Мароко – страна на цветовете

“Страната на цветовете” – бях чел няколко поста на познати и приятели за посещението на тази държава, тази фраза ми е останала в спомените, 2 години по-късно. И да, тя пасва перфектно на тази “цветна” дъжава. В средата на зимата има лято, има и зима, има и пролет. Има и море, пустиня, планини, полета – зелени. И пак е като Ватикана – колкото и да снимаш, не можеш да усетиш размерите на нещата.

И ако търсите съвети за пътуване до там, мога да дам следните:

• не ходете с туроператор (ще струва два пъти повече)
• задължително ползвайте рент-а-кар (иначе ще трябва да се пазарите за такси или автобус)
• ако сте фенове на по-чистите обстановки, може да наемете риади или хотели
• но ви препоръчвам да спите в “дар”-овете им поне веднъж (дар => риад => хотел е градацията в лукса)
• носете си и връхни дрехи (ще видите от снимките по-долу)
• ако говорите френски, направо няма да имате проблеми (или берберски :)) – както знаем и двата езика са лесни за учене – като българския
• спазвайте ограниченията “60” през 80% от времето, но то и няма да искате да карате по-бързо (“Respecté pano!” – ми каза един от полицаите)
• глобите за скорост започват от 150 дирхама (25 лв.) и си ги искат на място, веднага
• всичко е алъш вериш, навсякъде, по всяко време, освен ако няма цени (което е по-рядко, отколкото в Истанбул)
• не искайте никой да ви помага, за нищо не света, освен ако не сте готови да му давате пари 🙂

Още с кацането в Танжер времето е топло – 18 градуса, слънце и подухва приятен вятър. Пилотът на Райън е толкова готин, че след като всички слизат от самолета, ние се снимаме в кабината на пилотското място!! И от там започваме нашия трип към перлата на Мароко.

Шефшауен

По-известен като синия град (Eл Аайун) – беше първата спирка.

Стигаме до град, полегнал на склона на Риф планина, на почти същото надморско равнище като София, но е 8 градуса, а не -8 (в този момент). Но… първия подводен камък, който удряме е, че и в дар-а е 8 градуса. Нямат отопление ?! Но и не им и трябва – те си ходят с Джалабитата навсякъде (аз им казвам дрехи – чергички). Това не беше приятно, защото ние бяхме пътували цял ден, сменили 2 полета и накрая 6-8 градуса в банята.

В тази част градът е нещо като Етъра, само че естествено появил се през 15 век. Занаятчиите в него още пекат хляба в пещ, както и невероятните таханови сладки, с които успях да си омажа якето, което доведе до спазаряването на едни джалабита … което пък се съчета добре с необръснатата ми брада от 2 месеца … само берберският ми накуцваше.

И освен очарователните малки тесни улички – лабиринти, които виждаме оцветени в синьо, посрещаме залеза на близкия хълм под звуците на ходжата.

Защо е син – има доста версии, но най-известните са, че това ги пази от комарите лятото и, че евреите отначало са го боядисали, когато са били по тия земи и така е останало и до днес.

На сутринта, след спазарените чергички по 25 лв. бройката (и това им е много), с известни притеснения решихме да видим дали колата е цяла и продължихме към следващата дестинация.

И започнаха да се редят пред нас пейзажите на зелени полета.

Просто караш с колата и спираш да погледаш, защото знаеш, че няма да се върнеш пак от там …. скоро!

И половин ден по-късно стигаме до крайната си точка за този ден, а именно – старата столица на Мароко.

Фес

По пътя светна една червена лампичка на колата … и се наложи да загубим половин ден, за да си вземем нова от летището на 1,5- милиония град. Езиковата бариера беше предизвикателство но “YeS Sir” от Риада си заслужи бакшиша, заедно с намирането на Ахмет (нашия гид). Той ни разведе из някои от 9000-те улички на старата медина, направени като гигантски лабиринт. (Не, нямате GPS, и да имате, не помага).

Били направени така, за да не може никой крадец да избяга, ако реши да влеззе и краде (или така поне разказа човекът) .

Показа ни най-големите атракциони като Училището по Коран (едно от най-големите)

Разбира се, бяхме “врътнати” през магазина на брат’чеда на гида, но пък след като влязохме от едно място, през 2-рия етаж, 2 вратички, 2 коридора, през 3-тата съседна къща, се озовахме на покрива, с гледка към Джамията Zaouia Moulay Idriss II. Всъщост е цял комплекс.

В нея могат да влизат само мюсюлмани – неверниците не.

Всички сме чували за българските дърворезбари, но аз мисля, че те са се учили от чужди такива :))

Открихме на доста места лирическия герой Настрадин Ходжа из уличките на медината.

Друга атракция, показана ни от Ахмед, е боядисването на кожи с естествени багрила, всички ходили там обясняват, че смърдяло ужасно и раздават на входа на магазина (не е просто гледка, търговия си е) мента. Е, не смърдеше … сигурно моят праг е голям …

Питаме “Yes sir”-а къде може да се наблюдава целия град по залез, а той ни урежда такси за 150 дирхама, което ни качва …

И ни изчаква да ни върне обратно в риада. Откъдето отпътуваме на следващия ден за …

през парк Ирфан който силно наподобява .. Алпите… но с маймуни 🙂

Зашеметени, минаваме обратно в пустущта на един безкрайно дълъг път. И продължаваме да катерим през следващата планина (без сняг този път) за да стигнем до

Мерзуга

Разбира се е тъмно, карам през пустиня, но не е много ясно, има само прав път с остри завои отвреме навреме. Посрещнати сме от един симпатяга в глинена къща. Ставаме в 5 и персонажът, който ни докара 4 камили, изглеждаше доста “начетен”. Тук е моментът да спомена, че алкохолът в мюсюлманския свят може да е забранен, но хашишът … е на всеки ъгъл, с радост ще ви продадат всичко… и по принцип всичко се продава 😀

Подкарахме камилите през дюните през тъмната пустиня и след 30-тина минути ги паркирахме пред една доволно висока дюна и ние като невидели скокнахме и решихме да гоним изгрева …. 15 мин. по- късно се оказваме, с 500 зора, горе долу на върха на дюната… Не, да бягаш по плажа е нищо, в сравнение с катеренето по пясък!

Изгревът се отложи за следващото ходене, но пък тръпката от тичането в пясъка, който е оранжев и супер фин, ще остане завинаги в мен, с желание за нов изгрев/залез и звездна нощ някъде сред горещите пясъци на тази шир.

Все пак успяваме да хванем един керван (макар и с туристи като нас) и си тръгваме с пясък в обувките (имаше дори и в България като се прибрах).

Продължаваме напред по нашия план за пътуването, което преминава през все по-различни места.

Пътуването ни отвежда къде другаде, освен в древен Египет…

Уарзазате

… а там се оказа бутафорно, но освен киноцентърът като атракция, тук е и глиненият град (в който май има хора, които още живеят) под егидата на Юнеско.

В него са снимани филми като Гладиатор и сцени на Игра на тронове (как само изглежда написано на кирилица) .

Хубавото на това да си с кола, е че можеш да спреш където си поискаш.

И след като сме се полюбували на глината (нашите са от кирпич, което е горе долу същото), продължаваме напред (ние сме българи все пак) към следващите страхотни гледки от върха на прохода в Атласките планини .

Един от минусите да си шофьор е, че, за да погледаш малко навън трябва да си спрял, става и иначе, но е препоръчително да е напред.

А планините отстрани изглеждаха страхотни, с тази червена глинеста почва, заснежени върхове и зелени долини – като картичка!

Отправяме се към крайната точка на пътуването а именно:

Маракеш

Там виждаме местните забележителности, джамията, двореца, в който има доста дърворезба и орнаменти .

Но топ атракцията (според Гугъл, а и не само) е Пазарът, с главно “П”, Джамаа л еф на ( Jama El f’na), на който липсваха само прилепите от Ухан (актуално към момента). Иначе маймуните и кобрите си бяха на мястото.

Тъй като там се намират “някакви” хора (както е видимо от снимките), за да снимате залеза и битачето, се налага да се покатерите в някое заведение срещу 50-100 дирхама за някоя друга лимонада или торта и да чакате по китайския метод (бутане с лакти и гледане нагоре).

Нарочно не ви показвам снимки от Музея на Бербера и другите места от Маракеш.

Най-малко ми хареса тази спирка … но ние все пак бяхме видяли чара на Мароко. Така че, нормално един битак с кобри (и без прилепи) да не ми е най-интересното нещo.

Храната

Бяхме яли на всевъзможни места, кебап на бензиностанция (жестоко вкусен), тажини на пътя, странни локации в малки градчета, изискани ресторанти и домашна храна при риадите. Опитахме и от тяхното червено вино и мога да кажа, че “все едно французи са го донесли”.

Едно е важно, че не сме имали никакви проблеми със стомасите си за 10 дни от всички тези места, но пък за 0,5 дни на Синеморец човек може да се подреди доволно добре (нищо лично към Синеморец, аз много го харесвам, само да не ядете пържена риба и да се налеете с достатъчно ром)

На последно място, но не и по важност:

Хората.

Не мога да започна с тях, защото в началото не бяхме ги срещнали. Арабите в северната част на Африка се делят на две – бербери (Мароко, Алжир, Тунис, Либия, Мавритания) и бедуини (Ливан, Арабските емирства, Египет). Та, ако бях писал статията веднага, нямаше да напиша същото. Сега мога да ги сравня. Берберите може би гледат да те прецакат по-малко :))) или поне аз с такова впечатление съм останал. Но в крайна сметка, видяхме доста слоеве и да, децата ходеха на училище пеш до съседното село … нещо, което не е толкова далеч и в нашата история. Въпреки всичко, бяха щастливи и усмихнати. Получихме помощта, когато искахме, повече получавахме като не искахме (но после и пари искаха, не казвайте къде отивате, за да не ви упътват). Въпреки всичките хора, никой не ни е дърпал или пипал, за разлика от държавата на единия долар. И естествено, колкото по-голям става един град, толкова по-нахални и прецакващи са хората! Но това ни е известно.

Това, което най-много ми хареса са безкрайната шир на Сахара, която се надявам да посетя отново и неизмерните размери на Атлас планина.

Може да видите снимките и на компанията с която бях.

Както и на моите приятели Мария и Андрей